any road

(безсъници-безсмилици)

2012-01-09T22:20:00.007+02:00

Мистични тъпотии.

Като деца с братовчедка ми наричахме така нашите си шеги. Доста специални шеги бяха, най-първичен, даже леко момчешки хумор.

Пораснахме едни мистични тъпотии, не е работа.

Много ме е яд, че мога да се смея на всякакви глупости, но дар да пиша хумористично нямам. Искам да съм някакъв женски Удхаус. Искам да правя карикатури с думи на хората край мен, на средата, която обитавам. Ама не мога. Шанс.

Вместо това го карам на псевдо-арт напъни. Като повечето на моята възраст.

Изморена съм.

Щото в момента гледната ми точка е главно (само)иронична. И искам да мога да го предавам това, бе.

(написах нещо като нищо - и именно псевдо-арт - в 5 сутринта на 31.12.2011г. не е поезия, не е проза, не казва нищо ново, даже малко е лично. ама какво пък.)

знам за какво ми се пише.

знам къде ми се търси смисълът – в битовизмите, в грубото ежедневие.

искам да снимам

чашата с кафе на котлона

омачканите чаршафи сутрин

отворения прозорец, за да влезе улицата

дъждът през май, следобед

подреждането на чаши и чинии

празния хол с червената стена

хората сутрин и „Аморийна” на Елтън Джон, която не могат да чуят

звукът от докосването на игличката на грамофона до плочата

тишината преди да започне песента

хората – обичаните, непознатите, търсените, избягваните, чуждите

заспиването, когато се развиделява (било заради четене

заради редене на думи

заради слушане

заради гледане)

да снимам

детайлите

рошавите коси

пръстените

пръстите

подгънатите яки

пуловерите

полите

очите (защо има кофти хора с прекрасни очи?)

гласовете – ниски, високи, дебели, слаби, ръждиви, цигарени, объркани, бързащи

разговорите

случайни

близки

безумни

ненужни

от скука

за споделяне

за разкриване

за смях

за плач

вървенето

тичането

танцуването

заспиването

събуждането

телефоните

смс-ите

писмата

имейлите

многоточията

сбърканите думи

срещите

ежедневните хора с ежедневните думи

и любимите хора с любимите думи

непознатите, които искаш да познаваш

непознатите, които са ти скучни

непознатите, на които ти си скучен

пътят.

гарите. пролетта. лятото.

колите. чуждите. познатите.

маниерът на шофиране.

опитните шофьори, като баща ти.

неопитните, като твоите объркани връстници.

изпреварването.

музиката.

тиха.

силна.

мръсните

или чистите прозорци.

магистралите,

надупчените пътища

полетата,

планината,

мостовете,

морето,

мълчанието,

(и всеки е в собствената си мъничка

извратена

вселена)

или

разговорите

за педерасите на шосето

за утре

за къде искаме да бъдем

за колко сме изморени

за колко сме щастливи

да снимам

търсенето

влюбването

разлюбването

схемите

липсата на схеми

наивността

първичното

философското

приготвянето на закуска сутрин

за себе си

за друг (и това е по-хубаво)

мъглата в София през декември

прибирането пеша в тъмното

пиенето на чай на странни места

с кофти музика

намирането на прекрасен албум

от неизвестен фотограф

пълен със снимки на нашия северен бряг

на бурните вълни

на скалите

на слънцето

и на леда

на онова по-черно, но и по-синьо море,

което все още нося в себе си

(след толкова години)

да снимам

концертите

прегракването

изгубването в тълпи

изгубването в музика

в ритъм

да снимам

заключването на вратата

сутрин

отключването

вечер

отключването първо чрез

качването пеша до петия етаж

лилавото небе край метрото

в 7:30 сутринта през октомври

и най-прекрасното синьо

над Балчик

в 6 сутринта

в края на юли

докато още чакам резултати

(от някакви изпити)

а в косата ми се заплита сол и пясък и море

да снимам

малките нирвани,

спокойствието

от осъзнаването, че точните хора ги има

до мен

или ще ги срещна

хората, които споделят

моите

(нашите)

търсения

обърквания

страхове

несигурности

принципи

амбиции

желания

интереси

да снимам

чудесата

като това

да гледам всеки ден

порастването

на един човек

на малкото братче

с тъмната коса и тъмните очи

(на баща ни)

на малкото братче

със силния глас

с ината

с характера, така явно заявен

(и така различен от моя)

въпреки че едва преди месец направи три

на малкото братче, което е родено в центъра на наизустените софийски улици,

което ще носи в себе си лилавото октомврийско небе

шумящите тополи в края на кварталния парк

трафика и хаоса

но и, някак си

по чудо

морето

малкото братче

което ще бъде мъж

когато аз ще съм друга,

не момичето

ученичката

с лилавото палто и тениската на Бийтълс

която го посрещна през есента на 2008

да снимам

историите

чуждите

близките

разказаните

(и неразказаните)

да снимам

онова тихо, особено

почти болезнено чувство

на благодарност

и възхищение

от прекрасните неща

от прекрасните хора

от създаваното

от обичаното

да подреждам

моята си история

мъничка

незначителна

изпълнена

с дъжд, прозорци,

вятър

измислено море

чертаене на координатни системи пеша

разбиване на навици

създаване на нови

бягства

намиране

неадекватност

и смях

и още

до

без

край

Цитати

2011-12-26T05:04:00.008+02:00

(Калин Терзийски)

„Аз бях вдъхновен изследовател на неясните човешки глъбини. Те ме влечаха. Не чуждите – моите собствени. Знаех, че чуждите глъбини не могат да се изследват. Тях човек може да гледа само така – както гледа в дълбок аквариум, през дебело стъкло. Няма достъп до тях. За тях той може само да прави догадки.

Но в своите глъбини можех да се гмуркам. И сега, в това спокойствие, с тази хубава бутилчица в шкафа, на мене ми се прищя да се гмурна в собствените си глъбини. Да ровя и да чета това, което съм писал в опиянение; в сумрака на нощните съноподобни будувания, по време на потайните нощни дежурства, сред мигащите луминесцентни лампи вътре и черните акации навън.”

(из "Лудост")

+

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПОЗИТЕ

Седя на стола в кухнята и разговарям
Това е думата
Аз разговарям с дъщеря ми
Какъв разкош е умното говорене!
Не знам дали си дават сметка повечето хора
Че сладкото и умното говорене
На смислени неща
Във кухнята с разумните и мили
Други хора
Е най-великата наслада на живота
И прави целия Живот
От куп безмислени предмети и събития
От сива дреп и миша тор
На късче вечен дух, божествено примигване
Седя си в кухнята със дъщеря ми
И си говорим за поета Марков
Бохемът градският разбойник
И си говорим с дъщеря ми
За ползата от позите в живота
Тя казва:
Той толкова се прави на различен
Че чак на нищо почва да прилича
А аз и казвам:
Та всеки прави се
На нещо във живота си
Ако не правиш смислено усилие
На нещо да приличаш
На нищо ще приличаш, ще си никой
Защото себе си човек изгражда
Решавайки какво да бъде
И нещото което той ще бъде
Прилича винаги на нещо друго
Човекът прави скулптура на себе си
Застанал сред объркана гора
От тихи и позиращи модели
И гледа тях
И прави себе си
Каквото му хареса – взима го и слага го на себе си
И прави скулптурата на живота си
По тихите, позиращи модели
Та всеки винаги на някого прилича
Това ми беше мисълта
На някого и нещо, на което е решил
Че е добре и хубаво да се прилича
Та Марков, моя талантлив приятел
Е решил
Че иска да прилича на различен
От другите човек...
Но той, ядосано отвръща дъщеря ми
Не е различен
Личи у него само позата изкълчена
На искащия да изглежда някак си
Добре, усмихвам се на дъщеря ми
Добре
А не личи ли позата у всеки
Който иска
Да бъде странен и да привлече внимание?
Защото само странните и силни пози
Забелязваме
И дразнят ни и ги наричаме така
Защо не кажем че е поза
Държанието на безличния човечец?
А дъщеря ми:
Виж, ето шкаф, до него е хладилника
Не може шкафът със усилие на волята
Да се превърне във хладилник
Ще стане външно нещо близко
До хладилника
Но вътрешно ще си е шкаф!
Нали така?
Ами така е, ти си много умна
Отвръщам аз на дъщеря си и се радвам
На умните и смислени сравнения
На умното и смислено общуване във кухнята
Но не, кажи – не съм ли права? –
Усмихва се от радост
Заради своя ум
И моята похвала дъщеря ми...
Е,
Права си естествено...
Тогава идва майка ми
А тя е стара, мъдра костенурчица
И казва
Е да, но идва ден, хладилникът се счупва
И става шкаф
Но пак си е хладилник
Негодува дъщеря ми
Не, шкаф е!
Смее се доволно баба и
Защото малката умница
На място е поставила
Защото двете са жени и майка ми ревнува малко
От дъщеря ми
И затова е срещу нея в спора
А аз се свивам в раменете си от радост
Това е разговор!
Във кухнята, сред чашите, чиниите и смисъла
Сред мислите, пералните и мъдрите неща в живота
И кашлям тихо и уверено
И казвам на жените
Не мислите ли все пак
Че ние сме поне със нещо повече от шкафове
И ние – шкафът и хладилникът
Ще изберем какво да бъдем
И ще бъдем точно
Каквото ние сме решили
А не каквото другите от нас очакват
Да бъдем и да представляваме...
И казвайки така, се свивам още в раменете си
Усмихвам се от сладостта на атмосферата
От сладостта на позата на кротък и добър баща
И син разумен
Която съм заел сега
И се надявам вечно да заемам
И двете мили спорещи жени във кухнята
Май също се усмихват
На смисленият разговор за позите
Във кухнята проведен
Току що...

Път

2011-11-18T15:24:00.003+02:00

Сетих се за един мой разказ, писан, когато бях на шестнайсет.
А сега отивам да снимам София през ноември с Л. Върху фасадата на Гранд Хотел София вчера забелязах, че свети голямо "2012".

ПЪТ

- Есен, по дяволите – измърморва мъжът ми с грубия си цигарен глас. Седи до прозореца, смален някак и гледа навън. Липсва му цигарата. Мрази есента.
На дивана отсреща аз се опитам да чета една от онези старомодни книги със старомодното действие. Ужасно е колко сме типични. Не сме искали да ставаме такива, разбира се. То само си идва.
- Две-три ръждясали листа и капка дъжд – отвръщам и ми става смешно. Обещавали сме си наивно и по детски да не прибягваме до скучните разговори-пълнежи. Дори и да живеем три века. Сега се чувствам на два пъти по толкова, сигурно за това престъпям стари обещания. Не знам за него - в един момент спрях да чета мислите му.

Оставям книгата, оправям косата си, която няма много за оправяне – а и на нея някога бях обещавала, че ще бъде винаги по момичешки дълга. Някога.
В последно време, откакто файлът с детските ми снимки се повреди, все за някога си мисля. За обещанията, разговорите, вдъхновенията. И малките бунтове, и младите радости, и наивните мнения. Може би всички го правят – играта със самозалъгването, че колкото и да остаряваш, въпреки всичките манджи и меденки, които ще направиш, подове, които ще изметеш и караници, които ще сътвориш, никога няма да станеш истински стереотипен. Обаче ставаш. И е точно толкова тъжно, колкото човек може да си представи.

Решавам, че не е честно. На инат. Преди 60 години бях повече егоист и повече си подарявах. Имах ли възможност да сбъдна нещо старо желано, правех го, даже да не ми трябваше. Като реверанс към миналото си аз. Смешно беше, но много хубаво. По дяволите, няма да говорим за есен, не и по начина на „разговорите за време”. Мразим ги. Или поне и двамата ги мразехме преди.

- Спомняш ли си, веднъж ти разказвах за едно старо дежа-вю.. – започвам аз леко. Искам си напоителните, обемни разговори, в които виждахме колко сме еднакви, въпреки допълващите различия. Нали затова се взехме в крайна сметка.
Той намества очилата си, без да се обръща от прозореца и измърморва нещо, което може би значи, че не помни. Чувствам се насърчена да продължа.
- Беше докато бях ученичка още – спирам за малко, предъвквайки думата „ученичка” в устата си. Звучи точно по онзи сухарски старчески начин, когато говориш за нещо, което уж си познавал, но вече така си го забравил, че си останал само с представа за него – Една събота, май че беше юни, защото вече миришеше на липа, решихме с две приятелки да си хванем автобус до някъде. Някое градче наблизо, колкото да подишаме малко път. И си хванахме – не помня даже до къде отидохме, знам само че беше от онзи тип градчета, с централния площад със саксиите с цветя по края, със запазения „Универмаг”, с пластмасовите кафенца, спокоен и тих, и малко детски. Такъв един, като изваден директно от 70-те. И тогава, както си мислех, че ми трябват по-чести пътувания точно до подобни места, ми мина през ума че всъщност бих предпочела екскурзия във времето. Разбираш ли, точно все едно вече съществуваше.

Размърдва рамена, значи ме слуша. Отговаря:
- Да не си чела пак момичешкия си дневник? Нали знаеш, че те разстройва, не е хубаво за нервите ти.

Само толкова успява да измисли. Прав е, понякога плача, когато препрочитам такива неща, човешко е. Или женско, няма значение. Мисля обаче, че в скоро време трябва да му припомня това-онова за тактичността.
- Само се опитвам да водим разговор – изричам почти като защита. И после си казвам всичко - за това, че имаме достатъчно спестявания, че не е честно да не опитам от удоволствието, за което като дете съм си мечтала, сега, когато вече е реалност, че не е честно по цял ден да седим и да гнием в старческия си стереотип и че не, децата няма да ни направят по-щастливи ако вземат, че дойдат с внуците на гости.

Изненадвам се, когато след всичко това просто кима в съгласие. Изморява се, когато говори повече от две-три изречения, осъзнавам аз, и ми става болно.

* * *

За багаж си взимам само музика. Стига ми. Онези песни, които съм слушала тогава. С многото китари, с многото слънца и многото тичане. Вече не ми отиват, нито ги чувствам. Странно, но преди толкова години поне едно нещо съм била налучкала вярно – за музика се дораства. Но за музика се и остарява.

Нашите спестявания биха могли да ни отведат до онези епохи, които обичахме като ученици. Годините на нашите баби и дядовци, а дори и на техните майки и бащи. Годините на джаз, а после на рок. Ако все още бях толкова романтична, колкото някога, щях да убедя мъжа си там да отидем. Да си направя един последен подарък към миналата аз. Някога чуждото минало беше най-интересно. Сега обаче повече търсим собственото си.

* * *
София, 2007. Още не се познаваме, има много, много време дотогава. Аз ще му покажа себе си като момиче, той- себе си като момче. Да сравним какво сме правили някога, по едно и също време. Да се разберем повече един друг, сега, когато вече няма нищо ново за разбиране. Преди половин век винаги, когато тепърва навлизах в нечий живот и някой навлизаше в моя, мразех онова човъркащо чувство, че миналото на този нов човек е на една ръка разстояние, той може да ми разкаже, да ми сподели, но никога няма да знам какво е било моментното усещане да се живее това въпросно минало, да се познава такъв, какъвто е бил тогава, да се помни лицето му, косата му и как се е смеел. Решавах проблема с въображение. Представях си, представях си и пак си представях. Друго си е да имаш възможност поне веднъж да не се налага да си представяш.

Групата ни е мъничка. Малко хора им се ходи в толкова скорошна епоха, помнят я или поне така мислят. Ще е трудно да се отделим – пътуванията в миналото са винаги организирани, еднотипни, разглежда се каквото забележително е имало в посещаваната година, онези тогавашни сгради, които са разрушени днес и т.н. Не е позволено да се разхождаш на своя глава. Наказуемо е. Но ние искаме да си възвърнем чувството за бунт, нали.

* * *

- Забравих да видя дали не съм си записала какво съм правила на тази дата – казвам виновно аз, докато вървим максимално бързо, смесвайки се с тълпата. От кога не съм говорила виновно! Чувствам се свежа отново, със старите усещания в себе си. Той се усмихва. Ще ми се да се изсмее с онзи смях с вид на стар рок, както някога, когато се усещаше щастлив, но знам, че сега би било смешно. Има такава хубава усмивка, с огромни зъби и малко крива. Никой не я харесваше и преди, а аз още я обичам най-много от всичко.

* * *
Пробваме навсякъде. Около моят дом, неговият дом, любимите места. Откриваме със сигурност, че аз липсвам – доколкото се познавам, би трябвало да дишам път някъде и да имам дежа-вюта. А след това най-сетне осъзнаваме, че той и да си е вкъщи, няма голямо значение – какво, ще звъннем на вратата ли. Става ми мъчно, от онази времевата мъка. Неописаема е, трябва да си се докоснал до старостта и до времето, и до загубата му, че да я усетиш.
В крайна сметка купуваме ментови цигари, от онези тънките, женските. Не съм пушила от години, още преди да ги спрат. Той все още тежко го преживява това спиране. Сядаме на пейка, пред Народния театър, който е бил любим и за двамата. Не му пука, че цигарите са женски. Така май му се струва, че още повече нарушава правилата. Преди обичаше да се бунтува. Сега му харесва и този отблясък на бунт. На малка наша революцийка.

* * *

Гледаме водата във фонтана, водата падала преди 60 години, гледаме хора, които вече не съществуват, с дрехи, които никой не носи, с деца, които са възрастни. Аз се размеквам, по женски. Такава една, сладка болка е до гледаш всичко това. Той се пече на стари слънчеви лъчи, кротко пуши и ми се усмихва. Вече не говорим. Само превъртаме в себе си ментов дим и горчиво кафе. Скоро някой ще ни открие и наказание ще има – истинско, нарушението е сериозно.

Двама старци сме, стереотипни, типични. Със скучно ежедневие, което сега се опитват да разкъсат по младежки. Не знам дали става, не, всъщност се получава.

Продължаваме да седим и да запомняме. Ние си липсваме и старото време ни липсва, само защото го няма, а го е имало.

Когато бях млада вярвах, че хората са еднакви винаги, във всяка година, според възрастта си. Само обстоятелствата ги различават.
- Къде се вписваме ние тогава – питам аз гласно, хвърлям цигарата на земята, нищо че не отива на годините ми и пак мога да си позволя наивно да смятам, че двамата сме по-други от другите. Пък дори и да не сме – точно в момента някъде там съществуваме на по 16.

Мозайка

2011-10-10T01:09:00.001+03:00

„Няма нищо по-хубаво от лошото време.”
А октомври го обичам даже и когато не е ръждиво-слънчев.

Тази вечер бях на „Вишнева градина” – точно година и половина, след като гледах постановката за първи път. Помня, че някога не ми беше харесала – въпреки че обичам да чета самата пиеса на Чехов. Помня и че бях на седемнайсет, беше топъл април, бях облечена с кафява рокля и някъде по същото време написах онзи разказ, който според побъркания timeline на съзнанието ми все още го мисля за написан вчера.

Сега се боря срещу студа с дебела черна жилетка и гълъбово сив шал. В антракта си говорим с Б. – а не сме си говорили от много време и в началото почти звучим като чужди хора. Щрихирам набързо първите си лекции, колегите, кафетата. Слушам за щрихите от нейното ежедневие. Хубаво е. И всъщност затова съм там – заради разговора в антракта, не толкова заради това, което ще (пре)открия на сцената.

Мисля, че съм се присетила отново за този блог, защото ми се иска да разказвам истории. Ето защо публикувам последния написан от мен разказ, свързан по свой си начин с „Вишнева градина” (– и тайно се надявам да пропиша отново).

Мозайка от време и думи

Обещала съм, че ще го чакам на летището. Малкото ми приятелче от детинство.

Оправям вкъщи, тук ще спи тези няколко дни. Отварям широко всички прозорци, за да се просмучат стените с дъжд. Той обича София най-много сега, през април, къпеща се всеки ден в облаци и мирис на озон. Наслоявам във въздуха и малко стар, тих, забравен рок, мисля че си отива. Подреждам себе си пред огледалото – прибрана коса, много очна линия. Зелена рокля с дълги ръкави. Бели обувки. Такава, каквато съм свикнала да бъда пред него. Всъщност, дори не знам дали ме харесва така, но докато си слагам бледо червило, изглеждам правилна.

Има още половин ден, докато въобще излети, обаче аз първо искам да се разходя. Да вдъхна малко от града сама, защото после двамата заедно ще си припомняме старите ни епохи. Тъкмо грабвам чантата си, когато телефонът звъни.

- Хей – неговият глас от другата страна. Звучи усмихнат – Слушаш ли новини, четеш ли вестници?
Засмивам се.
- Не, естествено. А ти затваряй и взимай идвай вече тук.
- В Исландия изригнал вулкан – чувам в отговор – И сега въздухът е пълен с пепел, отменят полети. За ден, за два, може и за повече. Не ме чакай днес.
- Глупости.

Обаче, да. Наистина става въпрос за вулкан. Кой би повярвал. Реагирам така, както звучи неговият глас – изпълвам се с усмивка. Обичам да се случва странна история край мен, даже и да боли малко от нея. Представям си как сега цяла Европа изпада в транспортна изолация, всички са принудени да си стоят там, където са, а сив облак горещ прах затиска ветровете, заключва небето. Приятелят, разбира се, има много по-красиво виждане. И по-реално.

- Тъй че, става като едно време. Само влакове и автобуси. Утре ще си вземам билет, ще видя дали няма някакъв начин да получа компенсация за самолетния.
- Влак или автобус?
- Влак, естествено. Бавен, но славен. Ще ти пратя картичка от гара. Като пристигна, искам да ме чака домашна баница.

Обещавам и го оставям.
Завиждам за пътуването му. Откъсвам се от представата за влак през половин Европа, слизайки по стълбите на блока си, за да се потопя в мокрите софийски улици.

* * *
Решихме да се запознаем малко след Нова година. Аз бях на пет, той на пет без два месеца. Виеха сирени, София бе само нощ, а за нас войната беше малко на игра, малко не съвсем. Още тогава обичах да чувствам случване на истории. И също, научих се на особено влечение към сирени, напук на асоциацията за страх, която би трябвало да ми носят.

Бяхме в едно и също бомбоубежище. С мирис на мухъл, полепващ по косите ни и задавени от неизречените думи на възрастните. Мъглата над града приспа бомбите, но майките ни избраха заедно селото, от което близо четири месеца по-късно да гледаме заревото над София. Онова зарево, оцветило небето в оранжево през планината, за да маркира изтриването с прах и пепел, счупени тухли и пламъци на цялата ни градска хубост, на малкия Париж.

* * *
Две сутрини по-късно получавам картичка. Надписал я е на своята гара, докато се е качвал на влака си. Не е излъскана снимка на прочута забележителност, а фрагмент от картина на Тулуз Лотрек. Мулен руж, вдигналата пола в див танц проститутка. „Предсказвам, че този исландски вулканичен облак ще е най-красивото нещо, случило се в първите десет години на нашия век. Кое беше последното такова един век време назад?” само това пише. Аз започвам да строя отговори на въпроса му наум.

* * *
След това измислихме, че сме били достатъчно млади, за да се втурнем в Световния младежки фестивал. И то, като примерни деца. Аз, не с къси поли и полицейски печати по бедрата, а с дълги до земята рокли. Което, някак си, е почти същото. Той, не заявяващ се с китара, а разбиващ барабани. И косите – косите бяха важни. Моята, на черта, спретната и права, все пак тайно прошепваше от време на време за бунт. По-мой бунт, отколкото ако бе дълга и къдрава. Неговата, къса, някак старомодна, го правеше един сериозен и чудесен за опора.

Помня, че имаше твърде много музика за поемане, разговори, книги, думи. Думите ни определяха, думите ни омагьосваха. Лятото минаваше в проправянето на пътища, в разгадаването на смисли. Бяхме си събрали компания около нас и нашите „обикновени приятели”, въртележка от виетнамец, чех, германка и французойка. Имахме таван с прозорец, от който, ако се вдигнеш на пръсти, се виждаше заден двор, целият в цветя. Аз обичах братът чех; а той, приятелят ми от детинство – французойката. Вечер се гадаехме един друг, а най-красиво се получаваше само, когато валеше дъжд. Дъжд за приспиване, дъжд за опознаване, дъжд за измиване на надежди, за поливане на нови.

Тъкмо мислехме да си добавим някаква специална плоча, единствена песен, която рязко да ни отличи от другите, която да не е Бийтълс, да не е Стоунс или Джими Хендрикс, или Джанис Джоплин, а нещо друго, нечувано, също толкова близко и впиващо се под кожата, но само наше. И решихме, че може би малко, съвсем малко прекаляваме. Или пък се изморяваме да градим минало, да си обясняваме неслучило се, използвайки за опорни думи това, което всички знаят и всички обичат, и мразят. Трудно се създават свои детайли, трудно дишат веднъж измислени.

* * *
След ден получавам и втора картичка. Гарата се губи някъде по пътя.
„Тази вечер съм при теб, намери от някой китара.”

Сетил се е за някоя песен, сигурно му се е присънила, докато е бил опрял чело на студения зацапан прозорец. Сега иска да я изследва, да я обърне отвътре и отвън. По струните, с пръстите и с гласа си. Палки на барабани няма.

* * *

И се сещам за друго. Че сме пак деца, още непораснали. Други години са, по-късни от времената на Световния младежки фестивали. А ние играем до припадането на здрача пред блока, за да живеем, са ни достатъчни филии с лютеница или кифли осморки и най-хубавото е, когато за да се видим, просто трябва да се качим с асансьора и да позвъним на входната врата.

А после, някак сме големи. По-големи от когато и да било до сега. И пак е общо минало, и пак сме ние. Всеки е със семейство и всеки оцелява някак, за да пием понякога кафето си заедно. Може би сме участвали по митинги, за да усетим вкус на друг бунт, може би, както ни е в кръвта, сме били някак носталгични. А защо да не сме крещели по площадите именно заради носталгия по желание за революции.

* * *
Картините се завъртат прекалено.
Когато малкото ми приятелче от детинство пристига, вече не съм със зелена рокля и бели обувки, нито с вързана коса и очна линия. Сега съм едни дънки и една тениска, след гарата седим на пода вкъщи, разговорът ни попива остатъците от онзиденшния дъжд и ние пак играем на думи.

Защото се познаваме от два месеца.
И имахме нужда да си преизмислим минало. Да се вкараме двама, каквито сме били, каквито бихме искали да бъдем, каквито бихме могли да бъдем там, където не можем да сме. Януари и април 1944, лятото-легенда на ’68-ма, някъде и някога през соц 70-те, началото на 90-те. Да си обясним най-сетне света през думите, през другите и през себе си, и заедно с това да се обясним един на друг, за да се имаме и тогава, когато сме се нямали и така да се обичаме повече, нали.

Но настоящето, което не е наше, се оказва зад бариера. Познатите, изчетени, чути, изровени символи не са достатъчни. Мъчим се да ги заобиколим, да пробием отвъд в главите си, да се надмогнем в измислянето и пререшаването. Опиянили сме се от силата на думите, от властта да създаваме, макар и несъвършени, свои светове във вече съществуващите. Преодоляваме опипом завеси от време, разсипано на пепел, за да построим помежду си век живот.

Въздухът в стаята започва да тежи от напластените истории, от съществуването чрез слово. Танцуват облаци на домашен април, на случен и неслучен път, на изветрял дъжд и обещания за бъдеще. И ето, нова дума, нов сбор от звуци се заплита в устните ни. Бъдеще. Твърдо, ръбесто, така звучи на вкус, с едно малко „щ”, което да инжектира нужната доза условност. Одързостяваме се за миг да се заиграем с нови сцени, да пресътворим света и времето такива, каквито никога не са били и не се знае дали ще бъдат. Вместваме се в неслучилото се. Но само, само за миг. Приемаме, че не трябва да оскверняваме вече събраното в шепи минало, превръщайки чакащите ни дни във вечна условност.

Решаваме, че най-красивото, което можем да си случим, е да оставим думите да си починат. А ние да започнем да градим нова история, следващ век, с това, че сме вече един до друг. Да търсим нови начини за създаване, да живеем, оставяйки подреждането на всеки един, застанал до другия, да се случи само. И после, когато двата месеца се завъртят и станат толкова много, че заприличат на тежащата от обич шепа минало в ръцете ни, тогава да пуснем отново думите край себе си, да ги развържем, да им позволим да разказват. Този път история, която няма да се нуждае от чужди символи и опори, в която няма да има бариери, а талисманите за насочване по пътя ще са само наши.

Ха.

2011-10-01T04:01:00.007+03:00

Влюбих се за първи път месец, преди да навърша петнайсет.
Тази любов до голяма степен оцвети значителна част от гимназиалните ми години.
И преди да остарея и да стана твърде цинична, нека разкажа за нея.

Най-интересната (и най-скучната част) е, че всъщност имах връзка с цели четирима (:D).

„Бийтълс”. Да.

Бях ги забравила впрочем. Забравила да ги слушам от месеци, забравила какво беше да съм толкова голям фен, че да знам наизуст цялата им история, да чета дебели биографии, вместо да уча по латински, да си отрежа бретон и да нося сива барета, за да се върна назад в 60-те, да пуша сутрин на път за училище, за да спирам времето. Забравила какво беше да теоретизирам за любовта – онази, човешката, вдъхновена от музика, забравила как на 15 обичах да пиша с многоточия и недомлъвки, а на 16 - да се правя на точна и рязка; забравила как откривах в себе си страст по неслучените неща, по отминалите, по невъзможните. Най-общо, забравила какво беше да пораствам – и то сторила го в мига, когато тъкмо уж съм пораснала.

Разрових се в старите си тефтери и дневници, за да си припомня момичето, което бях на 14, на 15, на 16, на 17… Открих наивните си думи, открих смешните си болки, открих преувеличените вдъхновения. Мило е едно такова, защото се е случило вчера, защото още не е отминало наистина, и все пак е чуждо.

Някой ден (скоро?) бих искала да напиша един голям, голям текст, посветен на Бийтълс. Точно днес, осъзнавам, няма да мога.
По идиотски начин са ме превели през всичко, което съм открила досега.
По идиотски начин продължават да бъдат моята метафора за много неща в живота ми.

А това по-долу натраках на компютъра една зимна вечер в девети клас, чувайки случайно "All my loving".
По дяволите, искам да запазя тази ученическа вяра, тоя идеализъм завинаги.

Да си дотам свързан с някого, че да можеш да го разпознаеш във всичките му проявления, във всичките му следи, във всичките му тонове и изпуснати точки. Да го познаваш до най-дребната извивка, дума, усмивка и къдрица. Да не ти омръзва независимо от това колко често го слушаш, колко често си с него, колко често го повтаряш и въртиш, и изтъркваш.
Да си в състояние да го продължиш тогава, когато той не може, тогава, когато липсва.
Да е дотам в теб, че да можеш да го изпееш за себе си, не просто да го усещаш как съществува.

Ако можех да си позволя да говоря за обичта, то тя би била музика.
Простичка, любима музика.
Песен, която знаеш наизуст, която си открил случайно и си слушал до невъзможност да я понесеш повече. Връщал си се отново и отново, пускал си я на улицата, оставял си я да бъде в ръцете ти, да води погледа ти, да се крие в косата ти.
Текст, който можеш да изговориш без думи, тоновете на китара, които можеш да разкажеш.

Не познавам друга обич, освен тази, която е ежедневна за мен.
Обичам твърде малко хора, обичам ги егоистично.
Нямам правото да говоря за любов, нямам спомените, нито разказите.
Имам единствено представата. Малка нощна музика за любовта в любимите ми песни.

Когато обичам, ще обичам чрез думи-акорди.
Думи-усмивки, думи-несъществуване, думи-бездуми, думи-грижа.
Думи-мелодия.
И ще ги свиря, и ще ми ги свирят.

Моята метафора.

Така

2011-09-18T16:58:00.004+03:00

Късната пролет – ранното лято трябваше да си играя на лични избори.
Да си представя следващите пет години от живота си и къде искам да ги прекарам.
Реших да остана и да уча тук.

И ако съм честна, една от основните причини се крие в това, че паркът на Военната академия е на пет минути от Юридическия факултет.
Иронията е може би в това, че този парк е мястото, където се чувствам най-далече от ежедневната реалност на София, България.

(предпочитам малките, глупави неща, които ме задържат тук; повече от т.нар. сериозни и рационални)

История

2011-03-31T22:51:00.011+03:00

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

Никола Вапцаров

(Темата е лична, моя. Затова ще си позволя писане, което бяга от контурите.)

Времето (историята?) винаги ме е вълнувало по особен начин.

Опитите да го разбера неизменно минават през думите, през писането като сакрален акт, през четенето с опит за надмогване на страниците.

Март, 2011г.

Светофарите на големите булеварди са въртележка. Когато се спра, забравям коя съм. Светът – случаен, познат, непознат, не се спира.

Набор ’92 тази година завършва гимназия. И въпреки че това е естественият, чакан край на някаква наша поредна лична епоха, факт е – предизвиква към една особена, трудна за очертаване равносметка.

Опитваме да измислим бъдещето (си), гонейки срокове, изпити, себе си.

Междувременно.

В Либия опитват да се преборят с Кадафи.

(а тук врачките по вестниците споделят как полковника е прероденият Хитлер)

В Япония наново ще градят света си. Както и след земетресението двайсет и трета година. Както и след август четиридесет и пета.

(а тук понякога се случва някой като мен да има необходимост в един през нощта да открие в библиотеката си „Норвежка гора” на Мураками, за да има смисъл качването на въртележката на следващата утрин)

(и в моята лична вселена)

Омесват се княз Борис, Априлското въстание, Балканските войни.

Сблъскват се изстраданата жизненост на Славейков и раздвоеността на любимия Яворов. Крадат се моменти на покой сред хаоса, на слънце, на мънички нирвани.

Серж Генсбур пее, докато тихо пали цигара.

Символи и ритуали стават едно.

Всички сме болни от една болест.

Да сме на 18, а да сме деца. Да можем да гласуваме, а да не разбираме нищо.

Светът да се случва и ние да нямаме търпение също да му се случим.

Да гоним представата (или в „безкрая граница”) за това какви ще бъдем.

Какво ни вдъхновява.

Какво обичаме и защо го обичаме.

Да се запознаваме сами със себе си.

И защо всичко не спира да се повтаря.

И колко е красиво, и колко е жестоко.

Един (ужасен) филм на Тарковски започва така: с историята на човек, който всяка сутрин поливал безплодно дърво. И след години, много години, дървото цъфнало. Повторението трови – когато сме скарани с времето и то е спряло, а всъщност не спира и за секунда. Когато искаме да разбием границите му, когато нарочно променяме през ден пътя на своето прибиране, за да има нови улици, които да осмисляме.

Повторението лекува.

Има ритуали, които са в основата на това, което сме.

И улици такива има. И театър – заради вдъхновението, заради любовта.

Малки сме. Не на височина – за пет години всички пораснахме и това ще остане.

Малки сме, докато четем за идеали и саможертва, и докато гонещите вятъра изглеждат вечно обречени и настоящо липсващи. Докато (пре)осмисляме думи. Докато искаме да избягаме в друга епоха. 60-те, заради бунта? 80-те, заради диското? 19 век, защото има промяна? 20 век, защото само осем години сме били част от него, а той още е част от нас?

Малки сме, докато тълкуваме чуждите животи (наужким).

И докато не спираме всъщност да тълкуваме най-вече своите собствени.

А аз, за да запомня, трябва да усетя историята. Да стане част от мен.

Иначе не може, не става.

И трябва да преживея, наивно, сама, обреченото въстание 1876. (например)

И трябва да запомня всички имена на обречени наивници и изпепелени селища не защото това може и да ми донесе прием някъде, а защото тези наивници го заслужават.

Колко клише. Но така е.

И така е било – чета, за да разбера. Търся в думите човека – и тогава се получава.

Затова и в моята лична история няма математика. Няма химия, биология. Няма физика. Нищо че са красиви науки, когато го има търпението. Паметта ми се нуждае от вдъхновение и любопитство към преодоляване на особени граници, за да работи. За да събирам пъзелите на чужди истории.

(Затова има и чужди езици – за да разбирам в себе си и чужди души. И това е история.)

Докато набор ’92 (и випуск 30 на НГДЕК) се готви да завърши някак набързо и някак неусетно, в моята лична история се сънува нощния влак за Варна и събуждането от изгрева през мръсния прозорец с мисълта за стръмните улици на Балчик. Други сънуват своите влакове, своите свещени градове на детството, своя повод да чакат преминаването (чисто официално, чисто наужким) в голямата епоха на това да си друг. Възрастен. Пораснал. Градящ нови светове. Докато набор ’92 чака своите изпити, съмнения, успехи и бал, други години имат своите срещи на випуска. Майките ни са били на 18 преди двайсет и пет години. Бабите – преди петдесет.

И докато разберем, докато усетим въртележката, докато се спрем в средата на всичко, докато чакаме да светне зелено на светофара (или притичаме, защото не можем да чакаме), и ние ще имаме своята среща. За да бъдем и други, и същите. За да се случат чуждите животи за едно мигване, а май да се окаже, че същото е станало и с нашия. А междувременно, да сме следили други новини. Да падат нови диктатори, да се руши наново света – и пак да се изгражда от тези, които го искат и които го могат.

Плаши. И е жестоко, и е красиво.

История. Време. Личната човешка драма е всъщност комедия. Или не, лична е достатъчно. Контурите само са постижими изцяло, докосването чрез въображение малко натежава, но „така е то” (Вонегът, Кланицата).

Трябва вяра, като онази, Вапцаровата, за да се обича този живот.

Вяра, която да е вдъхновение.

Вяра със своите прости, ежедневни опори. (като списъка на Уди Алън в „Манхатън” на нещата, заради които си заслужава да се живее. При него едно от тях беше Гершуин. При мен може да е самият Уди, да са Генсбур, Мураками, Бийтълс, да са сънени усмивки, пролетно небе, влакове, сбъркани хора, Париж, опушена София през есента и измислен Балчик през лятото, светофари. Може.)

Вяра със своите неотменни идеализации.

Всичко до тук е лично, но и пределно общо.

Опит за рисуване на контури, уж извън границите.

За попълване на празното. За сближение на историята – разделена на чужда и интимна, докато се надмогват ограниченията й.

А е всъщност ужасно сантиментално. Наивно, както може да бъде само, когато си на осемнайсет и имаш за последно (пълното) право да си дете.

Ще се пишат анализи, теми, ще се учат още чужди думи, закони, правила, ще се срещат и опознават хора, ще се пътува и смее, и може би плаче, ще се танцува и тича, ще сме болни и здрави, и тъжни, и щастливи, и сами, и чужди, и близки. Така е.

И е хубаво.

Не сме се борили храбро за идеали, но все пак се борим.

За случването. За намирането.

И ще (се) намерим.

(* това, почти официално, е последното ми ученическо домашно по литература. затова и не е домашно.

особено е чувството да завършваш гимназия.)

дъвка!

2011-02-17T19:47:00.003+02:00

Времето е дъвка!
Голяма магия е.
Заигравка.
Блато.
Море.
Слънце.

Любов.
Път.
Ницще.
Бийтълс.
Приказки за лека нощ.

Фигури от хартия.

Времето ми е дрога. Побърква ме.
То е основната ми тема.
Него изследвам.
Него обръщам с хастара навън.
То ме поболява.
То ме лекува.
За него ми е мъчно.
За него се радвам.
През него пътувам.

Ако го разтегля правилно, ако го отмервам с обич, без много мисъл - о, мога да имам света. Мога да съм магьосница, която принася в жертва на морето вино. Мога да имам коси до земята и очи зелени. Мога да се събуждам по изгрев, а навън да е зима. Мога да срещам неслучилото се. Мога.

Ако не се грижа за него, ако съм безразлична, ако не му се моля и не го почитам, то отмъщава. Бяга от песните ми, крие се в чуждите смисли. Не приема кратките, ежедневни, битови жертви. Започва да става алчно, да иска много. Да ме иска мен. Взема ми вдъхновението, бавно го души, приспива го с памук. Ограбва ми всички юлски дъждове, всички мръсни прозорци на автобуси, всички уморени залези.

Играя си с времето. Примамвам го. Искам да го опитомя и то ме лъже, че мога. За ден, за два, за нищо. Дарява ме с музика, с образи, с картини, с думи. После си ги прибира, на тавана си ги качва и заключва вратата.

Пътува ми се през времето. През годините, през хората. Живеят ми се стотици истории, чужди, неслучени, живи, ужасни, прекрасни до болка, измислени, спомнени. Искам да разплитам началата, да оплитам на възел краищата. Искам да бродирам, докато разкървява пръстите си, да ограбя мислите, които бягат из времето, да преглътна изплаканите сълзи на други, да пусна усмивките си на свобода.

Безнадеждно съм влюбена във Времето. Влюбена до полуда, до себеотдаване, до самозабрава. Всичко му давам, то всичко ми взема. Търся се в него, оглеждам се, но то не желае да погледне себе си в мен, да ме дари с отпечатъка на смисъл. Бъркам думи, дъчва ги бавно, пръстите ми лепнат от повторението. Толкова е сладко, че призлява.

Ще скоча назад, ще опозная улиците на черно-бяла София, ще се изгубя в нечия младост, ще изговоря нечия старост. Ще събера в едно всички истории, всички пътища, всички любови, всички звуци, мелодии, приказки, магии, змейове и откраднати девойки. Ще имам всичко, ще имам времето, няма да имам нищо.

00:59, петък – 28.1.11 г.

This is love?

2011-01-12T00:03:00.006+02:00

Тази вечер слушам ужасния, късен, пост-Бийтълс, 80-тарски Джордж Харисън* и случайно попаднах на някаква история за 76-годишна баба, която се омъжила за 20-годишно момче. Когато умряла на 86, момчето-мъж повече не взело друга жена, защото така и не я прежалило. Случило се е преди повече от 70 години, което говори за напълно естествения факт, че странните любови не са от днес и вчера.

Не знам каква ми е тази лична смешна заинтересованост към ей такива влюбвания, с огромни размивания във възрастта. Може би заради огромната ми обсебеност от времето и всичко, което по някакъв начин позволява пътуване през него. Ако аз някога се влюбя в някой много по-възрастен от мен, то би било само, защото ще има как чрез него самия сега да опозная пак него самия преди години, неговата младост, неговото минало – и да си го изживея, извън филми и книги. Смешка.

Не че не съм се влюбвала по този начин досега. Ама наужким. Така, на игра, нали.

Уди Алън. Любимият ми режисьор.

На 16 открих филмите му, започнах да ги гледам в твърде нездравословни количества и без логични обяснения развих една от редките си мании към личности. Не буквално, разбира се, по-скоро едно от онези обсебвания, които потикват към още и още затъване в нечие изкуство. Уди е дребен, грозен, със смешни очила и смешен глас. Обаче винаги се урежда с красиви актриси, жени се три пъти (така ли беше?), ходил е с Даян Кийтън, ех, на екрана постоянно, до омръзване играе самия себе си и дори не разсмива наистина, но ако си на 16, малко нещо си извратен, и няма в кого друг, ще се влюбиш в него. По-късно стигнах и до новите му филми, видях рошавата му косица да побелява и изчезва, той самият да се смалява все повече и все повече, други актьори да го играят и да се уреждат с прекрасните главни героини. И най-вече – открих, че някъде в началото на 90-те, когато аз още и понятие съм си нямала от него, човекът взел, че оставил Миа Фароу, за да се омъжи за нейната осиновена, 21-годишна дъщеря китайка (корейка, виетнамка, все едно). Колко години разлика имат двамата? 35.

Още са заедно, впрочем. Старите новини са пълни с обяснение колко е извратена тази история. И колко извратен, ужасен малък тип е Уди Алън.
На мен пък ми харесва. И още повече го заобичах.

Има една част от мен, която си пада по твърде многото самоирония, по чаровното в грозното, по филмите комедии, които май не са съвсем комедии. Не знам дали всичките красавици, които са били гаджета на Уди през годините, са го обичали, или повече са обичали ролите, които им е давал във филмите си. Не знам дали на Сун-и Превин, китайката-корейка, все още й харесва да се събужда до 75-годишен старец. Ама пък някак ми харесва да си мисля, че влюбването наистина става отвъд времето и заради идеите. В талант, в думи, в измислици.

Почти както бих се влюбила в Селинджър.

Преди почти половин година навърших 18. На толкова е била американката Джойс Мейнард, когато се запознава с 53-годишния Селинджър. Чрез писма, колко красиво. Той й писал, заради статията, която тя публикува. Статия, посветена на нейното собствено поколение, на децата, израснали през 60-те. Децата обаче, които не са били достатъчно големи, за да изживеят напълно революцията си, но не са били и достатъчно малки, за да ги отмине тя безболезнено. Няма значение.
Джойс живее заедно със Селинджър в продължение на половин година. След време пише книга със спомени за онова време.За това колко извратен и особен бил писателят. Развенчава или всъщност създава митове. Няма значение и това.
Талантът отново е влюбил. Идеите са привлекли. Спомням си обаче, че когато срещнах точно тази история в някакво списание, се замислих как не може, не, не може по-възрастният мъж, нито Уди, нито Джером, да се влюби в някое младо момиче само защото е младо. Техните млади момичета дори не са били някакви божествени красавици. Може би се получава моето търсене за изследване на времето и хората наобратно. Нечия младост търси отново да се претвори, но не просто буквално, грубо и физически, а повече в откритието на нечий чужд талант и смисъл, едва случващ се.

И ето, Чарли Чаплин.

Уна О’Нийл. Тя е на 18, когато се омъжва за него. Той пък е на 55. Тя е актриса. И талантлива, и да – този път говорим за наистина красиво момиче. А двамата са щастливи, макар и по особен начин.

Въобще, имам си колекция. От талантливи, любими мъже, които ако можех, бих се радвала да познавам. Реално обаче, не съм сигурна дали бих искала да съм на мястото на техните любими. Мечтая за възможността за разговор (с Уди все още я има, ако навреме си пробия път в кино-средите, хах), за възможността за опознаване с думи, да, но това е достатъчно. В същото време няма да спра да харесвам особените им любовни истории. Нищо че изцяло потвърждават клишето, че младите жени лесно се хвърлят към богатите мъже – независимо дали богати с коли и апартаменти, или с въображение. И от своя страна богатите дядовци избират млади красавици – ама така, че да им подхождат на положението и ценностите. Ако парите са най-голямото им постижение, естествено, че ще искат лъскава мацка да ги лъже как още го могат. Ако е нещо друго – банална слава, голям талант, що пък да не вземат някое наивно момиче, което все още открива границите на времето и влюбването, и ще им е красиво именно с това, ще им подхожда по това.

Както и да е, това е несериозен среднощен пост за разните лица на любовта, от която истинско понятие си нямам. Опознават ми се истории, опознават ми се хора, изглежда ми се събужда желанието за записването им в малки несериозни разкази. Уди Алън, Селинджър и Чаплин са вдъхновение винаги. Искам да направя филм.

*(има най-прекрасния цигарен глас, когато не пее. и все пак никога няма да му простя, че заради цигарите си замина на 59)

You will meet a tall dark stranger

2010-12-07T21:57:00.001+02:00

Подреждам се наново в последно време.
Осмислям се чрез стари ритуали. Когато ми е скучно, внезапно се сещам за отделни картини. Не пълнокръвни спомени, просто снимки.

Търся се в думи и музика, в албуми, в цифрови файлове на компютъра, в усещането какво беше преди година и повече да чета на плажа „Полубрат” и да се вмъквам в чужди мисли. Преобръщам всичката история, която би трябвало да запомня – ханове, царе и министри, като я вкарвам в черно-белите усмивки на хора, които никога не съм познавала, но които са ми оставили по нещо от себе си. Обещавам си наум лятото да отрежа косата си, къдриците, за да се скрия под късата прическа, която баба е имала като студентка. Обещавам да обиколя – сама или с някой друг, всички онези любими мои места в тази наша малка България, всички мои детски светилища. Да се снимам на каменния трон, който гледа към балчишкото море, да се събудя в 6, пристигайки на гарата във Варна, да се изгубя наужким в измислените улици на Трявна, да се влюбя, влюбя в думи и глас.

Някой ден ще свиря на китара.
Някой ден ще съм вечно млада.
Някой ден ще имам цялото време на света за пътуване и писане.
Някой ден ще се науча да чета чуждите истории зад ежедневието и да подреждам пъзели.
Някой ден ще мога да изкривявам времето, както си пожелая.

Нямам търпение.

П.П. и послепис, понеже послеписите обичам най-много.
Отново ми се играе на думи.
Брат ми е на две и обича да се буди с „Ну, погоди”.
Не знам къде ще бъда след година, каква ще съм и как ще изглеждам. Удобните навици ще ги убием, а аз съм влюбена в тази мисъл.

Ноември и кино

2009-11-11T22:02:00.003+02:00

Вчера по нощите си пуснах „Английския пациент”. Не го догледах, нищо че докъдето стигнах е хубав, хубав, доспа ми се. И затова все още не съм разгадала какво означава онази рисунка-сянка с черна боя от началните надписи. Но ми се върза някак правилно с днешното ми кино и „Източни пиеси”.

Не знам защо ми се пише за тях. Вдъхновяват. С това да видиш твоите си места вдъхновяват. На екрана, софийските улици, нашите надупчени тротоари, разбити градинки и стълби, мръсни асансьори. Заснети си са просто, влизащо под кожата. И накрая остава усещане за това, че познавам и героите, че съм виждала онова ъгълче от прозорец с размятащото се перде в апартамента на Христо, че съм слушала Насекомикс и друг път.

Остава желанието да мина по Витошка някоя сутрин, преди изгрева на слънцето – и истината е, че съм го искала и преди, да, да присъствам на събуждането на деня, на града, по улиците. Също както ми се изживяват пълни нощи, летни нощи, във вървене.

Харесаха ми източните пиеси, ужасно ми харесаха, довлюбиха ме в София, вляха в пръстите ми желание за откриване и запазване, и предаване, и разкриване. Не мога да го обясня, не, а искам – чувството да се чувстваш част от филма, да успеещ да се вкараш в него и той да влезе в теб, да се шмугне леко и безболезнено, само достатъчно остро, че да го усетиш. Да го осъзнаеш като нещо предварително известно, като нещо свое и все пак – да се учудиш колко точно е заснето всичко, колко точно за кино, как границата хем липсва, няма я, защото как ще има граница за града, в който живея, за хората, които познавам, за местата, по които минавам, и в същото време от реалността излиза филм, филм за гледане по няколко пъти, филм, който е и реалност, и ужасно добре направена лента.

Влюбих се в нежното задълбаване в нашата си действителност, без излишна драма и преекспониране. В обръщането към нашите пътища и нашите панелки, едно такова красиво обръщане и вглеждане, преоткриващо без да преоткрива наистина, защото си ги знаем нещата. На екран се получава нещо, звучащо толкова близко, познато, родно, софийско, погледнато от вътре навътре, и все пак – погледнато с по-набито око от обикновено.

А краят – краят беше красиво логичен, красиво отворен, достатъчен за продължения в чуждите глави. Не беше нито окончателен, какъвто го очаквах, нито грозно неадекватен, какъвто би могъл да бъде, ако беше друг филм. Обаче това беше точния филм.

Обикалянето почти без нужда след филма също ми беше правилно. Още повече от обикновено ми се опознава София, искам да я снимам, да говоря с нея, да се науча да я описвам, да я създавам за себе си така, че да може всеки да разпознае своя си град в нея, своите си любими улици за събуждане и изпращане. Може би тази година ще се науча да го обичам ноември, малко по малко, с мириса на опадали листа по улиците, заради улиците ще го заобичам, заради студа и вечерите, заради малките влюбвания, които ми дава – влюбвам се ту в бягането от дъжда, ту в нуждата от игра на думи, от изграждане на замъци с тях, ту в прозорците на френския културен институт – заради книгите зад тях, заради мириса на Франция вътре, заради момчето с бежовия пуловер и черната брада, почти излязъл от някой филм с Луи Гарел, без ни най-малко да прилича на Гарел, само на моите ми сбъркани представи, ту в покривите вечер, ту в слънцето, когато го има, заспиващо в някой прозорец отсреща.

Pierrot le fou

2009-10-10T19:13:00.013+03:00

Открих го покрай случайно попаднал ми клип в ютуб – с Жан Пол Белмондо закусващ в леглото и с цигара в устата, и Ана Карина, вървяща от стая в стая, вършеща си разните сутрешни работи и пееща идиотската песничка (Jamais je ne t'ai dit que je t'aimerai toujours ...).

Не знам какво точно ми хареса толкова, но ми хареса. Уж не си падам по объркани, безсмислени филми, обаче този не ми беше бавен, не ми беше безсмислен, харесаха ми репликите, хареса ми френския, хареса ми че имаше толкова неща, които звучаха създадени за записване и които в същото време никога не бих запомнила (може би заради двойната бариера – френски говор, английски субтитри), но ми беше приятно да ги разбирам на момента и да минават в някаква част от подсъзнанието ми.

Хареса ми и още самото начало - американецът с обяснението си за това какво е филм – бойно поле, любов, омраза, насилие, смърт - емоция; и още повече вечерта, когато Фердинанд караше Мариан с колата, виждаше се само стъклото на колата и лицата им, и тъмното небе, и отминаващите улични светлини, и звучеше радио, а те си говориха все неща, които аз бих говорила; за убитите войници във Виетнам, за това че всеки от тях е бил отделен човек и никой от слушащите по радиото няма да знае какво е обичал и какво не; както е с хората по снимките, да, както винаги ми е било интересно именно за хората от случайните снимки, какви са, какво правят, какво са си мислели докато са ги снимали – и никой никога няма да знае.

И музиката за фон май ми хареса; а пък Белмондо беше хубав именно с типичното си френско лице и с гъстата си къдрава коса. Ана Карина ме дразнеше понякога, особено след средата на филма, не знам защо; и по-скоро не тя, а Мариан.

Имаше нещо в целия филм, в думите, в писането в тетрадката, в пътя и краденето на коли, в малката поема на Мариан за Фердинанд; в играта предполагам, в картините и във всичко, което просто кара да бъде гледан. Както не е типичен, както ми е чужд, защото да, от друго време съм и както не си го признавам, друг тип филми са ми заложени, но точно сега е идеално сама да си залагам каквито си поискам.

Тц, не иска да се опише този филм и това е. А пък предразполага, ако не към писане, то към кратки представи какво ли би било да се правят филми, да се играе с камера и лица; по същия начин, както Уди Алън ме кара да си представям. Само дето сега е Годар.

реалности

2009-09-02T09:12:00.003+03:00

Чета „Полубрат” на Ларш Собю Кристенсен, книгата, която кой знае защо внезапно ми се прииска да имам. Изморителна е някак си и май е първата книга, за която си мисля колко добре е написана, но как й личи, че е измислица, как не мога да повярвам в нея. И все пак – семейството на Барнум пътува за Италия, август 1960 е и аз още преди три страници съм свързала годината с Хамбург и рок. И ето, те минават през Хамбург, трябва да спят там, в пет-звездния хотел не ги искат, но им препоръчват място на Гросе Фрайхайт – и тук си мисля за Бийтълс, за тях съм помислила отдавна, за това, че чрез измислените герои съм по-близо до тях и музиката, и шоуто от всякога; че Барнум и Фред, и Вера, и Арнолд, и Болета никога не са съществували, но в едно друго, книжно измерение все пак са; в същото онова книжно измерение, през което аз, родената толкова години по-късно, мога да усетя случили се неща – но случили се толкова отдавна, че биха могли да бъдат и измислени. И да, героите в моята книга, героите, които за момента, за тази нощ, само аз познавам, ще спят в Хамбург от 1960, на Гросе Фрайхайт и знам, че това не е случайност; когато стигат до Индра всичко изглежда още по-логично, по мое, да не говорим за сцената, за усилвателите, за петте момчета и песента, която Барнум не успява да чуе, за плаката с името, който вижда, когато майка му, Вера, го повлича да се махат от този публичен дом.

Странна е онази телепатия между писател и читател, странна е и логична, и реална. Като нещо, което аз съм/бих написала, като нещо, което почти съм осъществила; като нещо, което ми се случва лично и по моя начин в книжна реалност, в три през нощта, чрез книгата на норвежец, който изглежда не е толкова непознат.

И на химикалката ми е да кажа, че щом съществува дори този епизод, Хамбург 1960 на книга, както аз съм си го представяла; щом дори съм го открила сред морето от издадени думи и дори предусетила, то не би било нужно вече аз самата да пиша (или който и да е) – телепати достатъчно има. Но в същото време не е така, може би трябва още писане, може би точно това е времето не за отричане, а за продължаване на веригата, за повтаряне на нещата, за свързване и за откриване на още хора – за да имат всички своето три през нощта и своята дребна част от история, която никога не са си представяли, че могат да срещнат някъде другаде, в друга реалност, освен в тази на главите си. Или всъщност реалността си е само една – тази на главите; и другите под-реалности – книжна, ежедневна, музикална, само осъществяват връзките и правят срещите възможни – без значение годините, съществуването на героите и всичко останало.

(от тефтера, който седи на нощното шкафче. датата е август.)